За блога

Идеята за този блог се роди по начина, по който обикновено се раждат хубавите идеи – спонтанно. В приятелски разговор за миналото, настоящето и бъдещето на любимия град. И на по бира и картофки. Центробежната сила на разговора се въртеше около колекцията ни от стари снимки на Ловеч, които сме събирали оттук-оттам. Снимки, запечатали духа и облика на едни отминали времена, които с всяка изминала година Осъмът отнася все по-надалеч. Времена, за които само сме чували, може би чели някъде, но не сме вдъхвали техния аромат. Съвсем неволно (но закономерно) направихме асоциация с идеята на съвременния български поет и писател Георги Господинов от началото на това хилядолетие, която впоследствие се превърна в успешен интернет проект, чиито плодове бяха издадени по-късно в книга. А именно да събере обикновените спомените на обикновените хора от времето на комунистическия режим в България. Без худжествени претенции, без нужда от научна и академична обосновка, без политизиране, поза и маниерничене. Просто спомени. Лични човешки истории. Нашите намерения, разбира се, не са насочени към определен времеви отрязък, социално-обществен строй, или конкретна събитийност. Единственото наше желание е да съберем колкото се може повече парченца от историческия пъзела на нашия роден град, да възстановим безвъзвратно изгубените времена и култура, и да предоставим сглобената с обич картина на идните поколения – да подарим миналото на Ловеч на неговото бъдеще! Съзнаваме, че пъзелът ще е неточен, непълен, нащърбен и с накриво залепени парчета, но точно това ще го направи уникален и лично наш (Ваш).

Бихме били истински щастливи и благодарни ако онези от вас, които са съпричастни с тези наши малки страсти и имат с какво да допринесат за нареждането на този ретроспективен ловешки пъзел, отделят от времето си и споделят своята лична интимна история с града. Изпращайте ни преживени (или чути) случки (най-обикновени и най-необикновени), ваши спомени и такива на ваши близки и приятели, или пък просто любопитни факти за места, сгради, събития и хора, издълбали имената си по един или друг начин във вековните каменни страници на ловешките скали. Изпращайте стари ваши снимки, архивни кадри от вестници и списания и въобще всякакъв снимков материал, свързан с люляковия град от преди Дипломатическия корпус и милениума. Писмени уточнения и истории към снимките са повече от добре дошли. Ако имате възрастни баба или дядо, помолете ги да ви разкажат нещо от живота си под хълма Хисаря, от безгрижното си (или не толкова) детство в полите на Предбалкана, от буйните си младини край ромоленето на река Осъм, от майчините или бащинските си трепети и тревоги с дъх на люляк.

Предоставяме ви (за сега на нашата Фейсбук страница, а съвсем скоро и тук) и богат набор от събрани от нас фотографии, много от които все още крият редица тайни от нас. В случай, че разпознаете място, обкет, човек или каквато и да е незначителна подробност на някоя от тях, ще се радваме да споделите това на електронната ни поща.

Ето я и нея:
oldlovech@mail.bg*. Можете да споделяте и на нашата Фейсбук страница: www.facebook.com/oldlovechmemories.

Ще публикуваме всички интересни късчета живот, които ни изпратите, с вашето изрично съгласие.

Инициативата ни не цели никакви комерсиални облаги и не е обвързана с нито една институция, обществена организация или личност. Всички наши усилия и средства, вложени в този проект, познават само един стимул – любовта към родния град и родовата памет. За начало започваме с блог, който се надяваме да прерастне в сайт, а защо не и в нещо повече...

Нека заедно да превърнем Непознатия Стар Ловеч в Добър Стар Приятел. Нека му дарим безсмъртието, което заслужава!

* Моля по възможност добавяйте в мейлите си вашите имена и моментно местожителство.



Цветозар Цаков
Ивайло Костовски
oldlovech@mail.bg

вторник, 10 януари 2012 г.

Романтичната въжена артерия на Ловеч

Юли, 1969. Спомням си как река Осъм придойде, не можеше да я побере коритото. Отгоре, от нашия блок, гледахме с ужас калните води, по които плаваха цели дървета. Крайбрежната улица беше също река, а къщите, които бяха изградени от кирпич, нямаха дворове, а езерца. Хората бяха наизлезли и с навити крачоли газеха кал и вода над коляно. Тогава Въженият мост не издържа и се скъса под напора на високите води. Вися тъжно и заплашително на железните си въжета и едва когато реката се успокои, го ремонтираха. Мазетата на блока бяха толкова наводнени, че нямаше достъп до тях. Мисля, че това наводнение стана причина да се изселят хората, които живееха в някакви съборетини покрай реката. Мястото се разчисти и сега е много по-просторно.

Но никога няма да разбера кой и защо унищожи Въжения мост, който беше романтичната артерия на града. Години наред съм наблюдавала как населението на града излиза по витите стълби нагоре и посреща пролетта, есента, зимата. Сега стълбите се рушат, защото никой не ги използва и следователно - никой не ги ремонтира. За да се качиш на Стратеш, трябва да минеш покрай гробищата - нещо, което няма нужда от коментар... А какъв зелен тунел са образували дърветата над виещите се стъпала!

Кой град може да се похвали с есетствен парк като Стратеш? Изкачваш се нагоре и сякаш се разделяш с лошото настроение, с проблемите, и отиваш на среща с панорамната гледка и с историята. Въженият мост - дадоха се толкова пари да бъде унищожен, но не се намират сега, за да бъде изграден отново. Всъщност помня, че щяха да взривят и близките блокове, докато се премахнат изключително яките му основи, градени с усет за вечност, която ние, съвременниците, никога няма да се научим да ценим, защото живеем ден за ден.

Виолета Петкова


Няма коментари:

Публикуване на коментар