Юли, 1969. Спомням си как река Осъм придойде, не можеше да я побере коритото. Отгоре, от нашия блок, гледахме с ужас калните води, по които плаваха цели дървета. Крайбрежната улица беше също река, а къщите, които бяха изградени от кирпич, нямаха дворове, а езерца. Хората бяха наизлезли и с навити крачоли газеха кал и вода над коляно. Тогава Въженият мост не издържа и се скъса под напора на високите води. Вися тъжно и заплашително на железните си въжета и едва когато реката се успокои, го ремонтираха. Мазетата на блока бяха толкова наводнени, че нямаше достъп до тях. Мисля, че това наводнение стана причина да се изселят хората, които живееха в някакви съборетини покрай реката. Мястото се разчисти и сега е много по-просторно.
Но никога няма да разбера кой и защо унищожи Въжения мост, който беше романтичната артерия на града. Години наред съм наблюдавала как населението на града излиза по витите стълби нагоре и посреща пролетта, есента, зимата. Сега стълбите се рушат, защото никой не ги използва и следователно - никой не ги ремонтира. За да се качиш на Стратеш, трябва да минеш покрай гробищата - нещо, което няма нужда от коментар... А какъв зелен тунел са образували дърветата над виещите се стъпала!
Кой град може да се похвали с есетствен парк като Стратеш? Изкачваш се нагоре и сякаш се разделяш с лошото настроение, с проблемите, и отиваш на среща с панорамната гледка и с историята. Въженият мост - дадоха се толкова пари да бъде унищожен, но не се намират сега, за да бъде изграден отново. Всъщност помня, че щяха да взривят и близките блокове, докато се премахнат изключително яките му основи, градени с усет за вечност, която ние, съвременниците, никога няма да се научим да ценим, защото живеем ден за ден.
Виолета Петкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар