За блога

Идеята за този блог се роди по начина, по който обикновено се раждат хубавите идеи – спонтанно. В приятелски разговор за миналото, настоящето и бъдещето на любимия град. И на по бира и картофки. Центробежната сила на разговора се въртеше около колекцията ни от стари снимки на Ловеч, които сме събирали оттук-оттам. Снимки, запечатали духа и облика на едни отминали времена, които с всяка изминала година Осъмът отнася все по-надалеч. Времена, за които само сме чували, може би чели някъде, но не сме вдъхвали техния аромат. Съвсем неволно (но закономерно) направихме асоциация с идеята на съвременния български поет и писател Георги Господинов от началото на това хилядолетие, която впоследствие се превърна в успешен интернет проект, чиито плодове бяха издадени по-късно в книга. А именно да събере обикновените спомените на обикновените хора от времето на комунистическия режим в България. Без худжествени претенции, без нужда от научна и академична обосновка, без политизиране, поза и маниерничене. Просто спомени. Лични човешки истории. Нашите намерения, разбира се, не са насочени към определен времеви отрязък, социално-обществен строй, или конкретна събитийност. Единственото наше желание е да съберем колкото се може повече парченца от историческия пъзела на нашия роден град, да възстановим безвъзвратно изгубените времена и култура, и да предоставим сглобената с обич картина на идните поколения – да подарим миналото на Ловеч на неговото бъдеще! Съзнаваме, че пъзелът ще е неточен, непълен, нащърбен и с накриво залепени парчета, но точно това ще го направи уникален и лично наш (Ваш).

Бихме били истински щастливи и благодарни ако онези от вас, които са съпричастни с тези наши малки страсти и имат с какво да допринесат за нареждането на този ретроспективен ловешки пъзел, отделят от времето си и споделят своята лична интимна история с града. Изпращайте ни преживени (или чути) случки (най-обикновени и най-необикновени), ваши спомени и такива на ваши близки и приятели, или пък просто любопитни факти за места, сгради, събития и хора, издълбали имената си по един или друг начин във вековните каменни страници на ловешките скали. Изпращайте стари ваши снимки, архивни кадри от вестници и списания и въобще всякакъв снимков материал, свързан с люляковия град от преди Дипломатическия корпус и милениума. Писмени уточнения и истории към снимките са повече от добре дошли. Ако имате възрастни баба или дядо, помолете ги да ви разкажат нещо от живота си под хълма Хисаря, от безгрижното си (или не толкова) детство в полите на Предбалкана, от буйните си младини край ромоленето на река Осъм, от майчините или бащинските си трепети и тревоги с дъх на люляк.

Предоставяме ви (за сега на нашата Фейсбук страница, а съвсем скоро и тук) и богат набор от събрани от нас фотографии, много от които все още крият редица тайни от нас. В случай, че разпознаете място, обкет, човек или каквато и да е незначителна подробност на някоя от тях, ще се радваме да споделите това на електронната ни поща.

Ето я и нея:
oldlovech@mail.bg*. Можете да споделяте и на нашата Фейсбук страница: www.facebook.com/oldlovechmemories.

Ще публикуваме всички интересни късчета живот, които ни изпратите, с вашето изрично съгласие.

Инициативата ни не цели никакви комерсиални облаги и не е обвързана с нито една институция, обществена организация или личност. Всички наши усилия и средства, вложени в този проект, познават само един стимул – любовта към родния град и родовата памет. За начало започваме с блог, който се надяваме да прерастне в сайт, а защо не и в нещо повече...

Нека заедно да превърнем Непознатия Стар Ловеч в Добър Стар Приятел. Нека му дарим безсмъртието, което заслужава!

* Моля по възможност добавяйте в мейлите си вашите имена и моментно местожителство.



Цветозар Цаков
Ивайло Костовски
oldlovech@mail.bg

сряда, 30 ноември 2011 г.

Детство на въжета

Живеех в къщата срещу Въжения мост и 3 пъти на ден се качвах на Стратеш. По-рядко ходех в центъра! Устройвахме си сътезания за най-бързо качване до Белия паметник и стартът беше вихрено преминаване по люлеещия се мост - неземното усещане, че си безтегловен и с един скок ще стигнеш върха! Следваше катерене с ръце и крака по стръмния хълм по пътеката между кипарисите. Рекордът беше 3-4 минути. В други случаи минавахме моста от външната му страна - имаше 10 см. за стъпване и се държахме за въжетата.
А всъщност майка ми е минавала по строящия се още мост, бременна с мен, само по напречни греди, широки 60 см. Родители ми живеели по това време във вилата до Летния театър, а работели в пощата. Така че минавах по него и преди да се родя.

Под Въжения мост в края на 50-те и 60-те години беше най-посещаваният плаж в града. Тогава нямаше продажба на бански костюми и всички се печаха с каквото имат, най-вече бельо. Стигна се до там Градският съвет да издаде специална наредба, в която се забраняваше на гражданите да плажуват по долни дрехи. Аз си имах модерна баба с шевна машина и тя ни беше ушила, на мен и на сестра ми, бански, при това от две части, от басма.

Мостът за нас беше порталът към парка, към забавлението, играта, огромните букети с люляк, големите спектакли на Летния театър. И нравът му беше такъв - игрив!
На работа се ходеше по другия мост - Железният.


Да, Въженият мост и до днес се люлее в душата ми, вълнуващ и обичан, мост между Града и Парка, между страха и възторга, свързващ вече само спомени, но нима е малко?!
Д-р Дарина Петрова



1 коментар:

Венера Бетова - Австралия каза...

История от 70-те години на 20-ти век :)
Децата от Шекер махала бяхме на Трайдянко или Кукунано. Евелинчо, нали е голяма скица и винаги пълен с чудесни идеи , взе нашия дюшек да отплува обратно до в къщи и да не се мори да върви. Но нали водата в реката не беше в голямо изобилие, му се наложи почти да лази по камъните да стигне да нас. Имаше голямо посрещане от представителите на Шекер махала - чакахме тържественно на Въжения мост пристигането на великия мореплавател - Евелин Божинов Стоянов!

Публикуване на коментар